Любовта е най–важното човешко положително чувство, което свързва хората в съпружески, приятелски, роднински отношения. Затова на нея са посветени много народни и лични художествени произведения. Отношението на българите към любовта се разкрива най–вече във фолклора.

В пословиците, свързани с любовта, могат да се обособят следните теми:

Любовта е изключително ценна. В българската традиционна култура Бог е най-голямата ценност, той е въплъщение на нравствената чистота като справедлив съдия на човешките дела. Затова отъждествяването на любовта с присъствието на Бога според народния мироглед е доказателство за нейната свръхценност: Дето е любов, там е и Бог; Дето обич и любов, там и Господ е готов; Дето има мир и любов, там има и Бог. 

Любовта е по-ценна от материалното богатство. Съществуват няколко пословици, които са устойчиви в българския език и култура и показват, че любовта е по-голяма ценност от богатството: Любовта няма цена; Любовта не се купува с пари; Севда става на нямане и на боклука.

Любовта е много силно чувство. В кратките фолклорни текстове любовта се осмисля като най-важното човешко чувство, част от пространството на Аза. Любовта има свое вместилище – човешкото сърце като център на емоциите: Лежи ми на сърцето; На сърцето не можеш да заповядаш. Същата културна нагласа личи и във фразеологизмите: обичам с цялото си сърце, отдавам си сърцето, покорявам сърцето, грабвам сърцето, разбивам сърцето на някого. Тя изпълва цялото тяло на човека чак до главата: Влюбен до уши. Любовта влиза в човека, в сърцето му, през очите като прозорец на душата: От очите влязва, от сърцето не излязва; Останаха му очите; Влязла му в очите; Поглъща я с очи. Любовта се сравнява с природна стихия, с огън и пожар, който обхваща човешката душа: Изгоря ми душата; Севда от огън по̀ пари. Възприемането на любовта като огън е характерно не само за българската традиционна култура. То е трайно и устойчиво и се запазва като мотив в художествени текстове. 

Любовта е стремеж към свързаност. Любовта се основава на взаимен стремеж към свързаност, тя не признава границите на пространството – За брата до море, за либе през море. Особено значима в този текст е опозицията брат – либе. Братът като символ на рода и кръвната връзка между хората се оказва по-маловажен от либето, което не е част от кръвното родство, но става обектът, около който се формира новото семейство на Аза, новото свое. Свързаността на мъжа и жената, тяхното несъвършенство един без друг са обобщени в поговорката: Мъж без жена е като гърне без ръчка. 

Любовта е неразумна. Специфично е отношението между любовта и разума на човека, обикновено силната емоция побеждава разума, подчинява го: Изгубих си ума по нея; Загубих си главата; Остана без ум; Вземам акъла на някого. Загубата на разума в народното световъзприемане води до лудост, а лудостта се възприема като тежка болест. В българския език се открива представата за любовта като лудост и болест: луд съм по някого, болен от любов, поболявам се по някого. 

Любовта е видима. Според народната култура любовните отношения между мъжа и жената са нещо лично, тайно, до което не трябва да се допускат чужди погледи. Защото любовта е застрашена от нечисти хора, а и от нечисти духове, които могат да урочасат младите, да ги разделят или убият. Този мотив присъства в народното творчество – песни и приказки, а оттам преминава и в художествената литература, например в „Изворът на белоногата” от П. Славейков. В същото време пословиците утвърждават тезата, че любовта не може да бъде скрита: Любов и кашлица не се крият.

Любовта надмогва противоречията. В народната култура присъства прагматична представа за любовта – като смесица от радостни и нерадостни моменти. Кавгата се осмисля като част от любовните отношения: Нито рози без тръни, нито обич без свада; Гюл без тръни и любов без пречка не биват; Къща без кавга не бива; Кавгата между мъж и жена трае, додето изсъхне една кърпа. В тези пословици липсва идеализация на любовта, но се утвърждава нейната устойчивост на изпитания. 

Любимият се приема с недостатъците му. Характерно за осмислянето на любовта в пословиците е абсолютното приемане на личността на любимия: Трендафил без тръни и либе без кусур не бива; Либи либе с кусура му; Който иска либе без кусур, без либе остава. По своеобразен начин в текстовете се отразява вековната мъдрост, че безгрешни хора няма. 

Любовта е в основата на женитбата. Според българските кратки текстове женитбата трябва да свързва хора, които се обичат: Жени се без любов, ходи без пушка на лов; Дето сърцето бежи, там и окото лежи. Любовта свързва мъжа и жената в семейство, защото в основата ѝ стоят общите им ценности: Които си приличат, те се привличат; Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака. Бракът по сметка се отхвърля, смята се, че носи лош късмет: Оженил си се за пари, продал си се на вяра; Женските пари не са хаирлии. Основаната на любов женитба може да бъде вечна според пословиците: С майка до време, а с мъж до век; До майка до време, до мъж до гроба. 

Любовта и семейството не зависят от красивата външност. В народното съзнание е утвърдено схващането, че истинската любов не зависи от красивата външност – Любов хубост не гледа; На хората е сопол, а мене е сокол; Любовта е сляпа.  В българския фолклор красотата на българката е възхвалявана и почитана като голям дар. Но красивата жена често се мисли за невярна. Голямото мъжко внимание, с което тя е обградена, според традиционната култура не е добра основа за създаване на траен семеен съюз, докато за по-грозната жена се вярва, че ще бъде напълно отдадена на дома си – Грозна булка дом бере, а хубавата сбор бере; Хубост къща не крепи; Гизда къща не гизди. Съществуват и единични текстове с противоположен смисъл: Мъжът държи къщата, а жената я краси. 

Съществуват много народни песни и приказки, в които любовта е главен обект на изображение. А в художествената литература има специален вид любовна лирика, която от древността до днес вълнува хората. Като започнем от древногръцката поетеса Сафо, минем през ренесансовите сонети на Данте, Петрарка и Шекспир, през романтичните стихотворения на Байрон, Шели и стигнем до българските поети Яворов, Лилиев, Т. Траянов, Г. Фотев, Е. Евтимов, Г. Константинов, Ел. Багряна, Бл. Димитрова и др.

Интересни са и фразеологизмите с ключова дума любов: Правя (водя, въртя) любов с някого.  Срещам се, ходя с някого; любя се. 

Що ми е мило и драго, / с комшийче любов да вода, / излезнем, влезнем, видим го. Нар. песен

Първата любов. Чувството на сърдечна привързаност и влечение, което за първи път се изпитва към друг човек.

Свободна любов. Извънбрачна любов.

Циганска любов. Любов между хора, които постоянно се карат и сдобряват.