В културата на много народи слънцето и луната често пъти са двойка. Тя може да бъде съпружеска – Месецът е мъжът, а Слънцето жената. В други случаи двойката може да е роднинска – Месецът е брат, а Слънцето сестра. 

Значението на луната в представите на българите се открива в народното творчество. Съществуват пословици и поговорки:

Животът му е като месец — кога пълен, кога празен.

Нов-новица, здрав-здравица. Казва се, кога видят най-напред нов месец и се обръщат настрана, та поплюват; вардят да не погледнат човек по-напред от поплюването, защото му ставали струпе (пъпки).

Окъпа са месеца, сега ще заясне. Казват на новия месец.

Събуди са пиеница, че погледна на небето, месеца бе като харман, а звездите като синило.

В българския фолклор съществуват много приказки и песни, в които луната или месецът общуват с хората – помагат им в трудности или с вълшебство ги спасяват от изпитания и вещици. Например в приказките „Неродена мома”, „Брат и сестра” и др. Има и такива сюжети: Месечината, докато слушала двамата старци, се натъжила и решила да им помогне( https://chitanka.info/text/33826-dvamata-startsi-i-mesechinata); дете, родено с лунен знак на челото, се смята за надарено (https://chitanka.info/book/3889-bylgarski-narodni-prikazki).

МЕСЕЦЪТ ХАРЕСАЛ МОМА

Кахъри, тежки ядове,
дигнете мъгли, прахове:
Радка за вода ще иде,
слънцето да я не види,
слънцето, кое месецът.
Дигнали мъгли, прахове,
Радка за вода отишла,
ходила и се й върнала.
Среща й иде слънцето,
слънцето, кое месецът.
Слънцето мина, замина,
месецът не заминава.
Месечко Ради думаше:
– Я ми дай, Радо, водица
със твойта дясна ръчица!
Рада месечку думаше:
– Недей ме мая, месечко,
че мама лежи, умира;
колкото лежи от болест,
дваж лежи мама за вода,
да бързам да й занеса.
Месечко Ради думаше:
– Недей ме лъга, Радо ле,
майка ти, омайницата,
майка ти, магесницата,
омая гора и вода
и на морето пясъка,
снощи омая месеца –
в ново го гърне угуди.

Луната присъства и в личното творчество. Нейната слаба светлина често носи нещо мистично, студено, понякога мрачно: 

Млъкна той, съня си кат разказа.

Чух след време, че захърка пак.

Месец се през облаци показа

кат видение в среднощний мрак.

Буден бях, доде изгря зорница,

и в зори започна страшен бой.

Клетий – в сън видя жена, дечица,

в утринния бой загина той.

Войнишки сън, Стамен Панчев.

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

Зимни вечери, Христо Смирненски.

Във възрожденската литература полумесецът е символ на османския поробител, защото е изрисуван върху знамената на Османската империя: 

Да стане лева наш балкански, 

от него вятър да повей, 

та полумесец отомански 

под тъмен облак затъмней!

Стани, стани, юнак балкански, Добри Чинтулов.

— Кръв!… — проточи устни и облещи очи циганката. — Той иска кръв за кръвта си!… И няма да миряса, додето не видите да залезе полумесецът! 

Тъй каза циганката. И до ден-днешен не мога да разбера: „Додето не залезе полумесецът!…“ 

Левски, Яна Язова.