Скрежът в представите на българите е признак на голям студ. В традиционните вярвания съществуват забрани да не се дава покрито със скреж сено на бременни животни, за да не пометнат. Впрочем такива забрани има и да не се пасат животни по роса и слана, за да не се разболеят. Всички те се опират на опита на хората през годините. 

Въпреки това селските дечица с любопитство са разглеждали красивите ледени цветя сутрин по стъклата и са задавали въпроса кой ги е направил. 

Скрежът със своята неземна студена красота присъства често в литературата: Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

„Зимни вечери”, Христо Смирненски

Големият български писател Емилиян Станев често описва незабравими зимни пейзажи, в които присъстват красиви картини, изрисувани от скреж: Заживях в една хижа с каменни стени, с широки сводести прозорци, с чисто варосани стаи и с веранда, над която бях окачил рога от елен-самец. Край хижата имаше поляна, заобиколена от вековна гора. Лете тая гора беше пълна със зелена светлина и с хлад — зиме, облепена със скреж и натоварена с кит, напомняше огромна фантастична дантела